Нана Гладуиш: Водих битка на живот и смърт, а от такива битки само глупакът не излиза по-мъдър
Днес ви срещаме с Нана Гладуиш, позната на всички като обичана водеща от телевизионния екран, само че и като извънредно мощна жена, образец за това по какъв начин би трябвало да го живеем този живот и по какъв начин би трябвало да се борим за него. В международния месец за битка с рака на гърдата, с Нана си приказваме за диагнозите, които се трансформират в житейски задачи, за помъдряването и научените уроци по пътя до тук.
***
Нана, Вие бяхте една от първите известни персони, които оповестиха обществено за поставената диагноза и така допуснахте хората дълбоко в една безпределно персонална и доста деликатна тематика като човешкото здраве. Какво Ви накара да извършите тази стъпка тогава?
Трябва да призная, че в самото начало това беше просто едно признание на доста изплашен човек. Аз по природа съм много открита и пряма. Не можех да си показва, че хората към мен ще шушукат зад тила ми. Аз съм обществена персона, работя в медии от 19 годишна. Винаги съм обичала да задавам и да давам отговор на неуместни въпроси. За мен в тях се крие истината. Всичко друго е образование и даже в някаква степен обществено двуличие. Не можех да си показва, че ще виждам хората в очите и ще ги неистина, че съм добре. Когато дадох първото си изявление, все едно взривих бомба в ефир. Настъпи злокобна тишина. Всичко беше притихнало в някакво изумително примирение.
Аз просто изкрещях болката си с вярата да се отърся от нея. Тогава към момента не мислех, че това може да е началото на една задача за цялостен живот.
Имало ли е момент, в който сте съжалявала, че сте споделили обществено за проблемите, през които преминавате в здравословен аспект?
Никога не съм съжалявала. Имало е обаче моменти, в които ми е било доста мъчно поради избора, който направих. Веднага се появиха хора, които започнаха да приказват против мен. Да ме упрекват, че си върша пиар, да ме наскърбяват и укоряват. Да пишат мнения по какъв начин не съм единствената с рак, за какво медиите ги занимават с мен. Някои стигаха до там в омразата си, че пожелаваха на детето ми, майка му да почине, тъй като е отпадък и заслужава ориста си.
Това беше огромен урок за мен. Първо диагнозата и след това животът ми, откакто направих това (диагнозата си) обществено притежание. Но не скърбя. Аз в никакъв случай за нищо в живота си не съм съжалявала.
Като жена, минала през тази жестока борба, какво смятате, че може и би трябвало да се промени в предварителната защита и лекуването на рака на гърдата в България?
Отношението към диагнозата и към пациента. Това би трябвало да се промени. Представте си по какъв начин отивате на ресторант и сервитьорът ви мучи в лицето, а когато го попитате нещо е като буреносен облак и не ви оказва помощ с нищо от менюто. Накрая ви дава сметката със самочувствието, че ви е направил услуга. Е, по какъв начин е?
Ето това е нашата здравна система. Всички здравно обезпечени пациенти са клиенти. Така би трябвало да мислят министрите и ръководещите. А клиентът винаги има право. Подчертавам не постоянно е прав, а постоянно ИМА ПРАВО.
Често приказваме за възприятието на боязън и суматоха, което изпитват дамите след сложена диагноза рак на гърдата, само че гневът и ядът също са почтени техни спътници. Изниква въпросът “защо тъкмо аз, за какво се случва на мен? ” Минавала ли сте през сходни страсти и по какъв начин човек може да се оправи с тях?
Гневът е по-страшен от страха, тъй като е по-деструктивен. Страха те сковава, прави те беззащитен, само че гневът е унищожителен. Разбира се, че съм изпитвала всички тези усеща. Когато след страха стигнах до гнева, си припомням по какъв начин пътувах с кола и гледах през прозореца улиците, хората. Виждах майки хванали за ръка децата си, смеейки се, бутащи колела на път към парка. Те се смееха, а аз злобно се питах: " за какво Господи, за какво те могат да си живеят живота и да му се любуват, а аз би трябвало да умра?! Защо, за какво аз? "
Това са самоубийствени мисли. Месеци наред се борих с тях. Докато не разбрах, че не би трябвало да загивам. Напротив би трябвало да пребивавам, тъй като желая.
Разбира се, сходно изказване не може да ни излекува физически, само че душевен - да. Ето тук е удивителната роля на психолога. Да открие тези самоубийствени мисли и да ни даде рецепта за тях. При всеки е друго, само че аз постоянно апелирам пациент в това положение да спре да си задава тъкмо тези два въпрос “защо ” и “защо на мен ”. Давам образец на чути към този момент отговори - " Защото пуша, тъй като не обичам себе си, тъй като не се разбирам с майка си, тъй като родих късно, тъй като мъжа ми изневери, тъй като се разпределям за другите, тъй като не съм прекомерно отрицателна, тъй като би трябвало да науча значим урок "... Мога да ви давам и още отговори…. Е, и? Може ли да си избере един и да продължи с лекуването? В такава обстановка сходни екзистенциални въпроси и не дай си Боже вероятните неуместни отговори няма да ви дадат нищо. Търсенето на сходни отговори, които са тип укор към себе си или към някой в близкото обграждане, са надълбоко заложени в нас още от смисъла на християнството. На множеството от нас им е втълпено, да не кажа заложено, че духовното израстване се случва единствено посредством страдалчество. Много тъжно …
От диагнозата рак на гърдата страда освен дамата, само че и всички нейни близки. Как Ви оказа помощ Вашето семейство в този сложен интервал?
Даже не може да си визиите какъв брой по-тежка може да бъде диагнозата за околните в съпоставяне със самия пациент. Понякога цялата тежест пада върху тях. Пациентът абдикира от обстановката, потопен в боязън, яд и неспособност да взима разумни решения. Затова е толкоз значимо да се работи с околните.
Помислете, това са здрави хора, които се усещат добре, само че внезапно животът им се трансформира на 180 градуса. Те би трябвало да са опора, да са мощни, да продължат ежедневните си отговорности, само че и да отговорят на всички упования на пациента. А повярвайте ми, доста постоянно пациентът може да е безусловно непоносим. Да не забравяме страха, който те изпитват за близкия си, ужаса, че той може да си отиде и те да останат сами. Тази тежест е голяма за съпрузите на дами с рак. Не инцидентно тази диагноза е една от най-честите аргументи една двойка да се раздели/ разведе. Невъзможността да продължат живота си постарому и неналичието на опит и препоръки по какъв начин да продължат напред дружно след диагнозата и всичко, което произтича от нея.
Моето семейство мина през всички вероятни стадии, само че едно нещо беше основно. Вярата на мъжа ми. Той от първия ден повтаряше единствено едно - ти ще се оправиш.
Имало е моменти, в които оптимизмът му ми е идвал допълнително, само че повярвайте ми, това е по-добрият вид. При нас тайната беше в възприятието за комизъм . И аз, и той нон-стоп се подигравахме с рака, със обстановката, със страничните резултати. Обръщахме всичко отрицателно в смях и закачки. Това, от психическа позиция, не е неприятен вид за справяне. Ако не подценяваме сериозността на обстановката, смехът и надсмивамето над диагнозата може да ни даде възприятието, че ние направляваме обстановката, че ние сме по-силните в тази борба.
Една от дивотиите, които роди моята глава по това време, беше, че моят рак не е случил на човек.
Диляна Флорентин
Кое е нещото, което не сте знаели, сблъсквайки се в началото със болестта, а Ви се е желало някой да Ви беше споделил? Нещо, което надлежно и Вие бихте отправили като обръщение към дамите с рак на гърдата.
Може би щеше да е хубаво някой да ми каже, че в актуалния свят ракът се лекува и откакто чуеш диагнозата не е наложително да легнеш и да умреш.
Баща ми умря за един месец от рак. Беше диагностициран в последна фаза. Моят опит беше доста отрицателен. Баба ми беше диагностицирана с рак и три години по късно умря. Имах потребност някой да ми даде друга позиция и опит. Получих ги, само че първоначално беше доста тежко, тъй като мислех, че обстановката е безнадеждна. Искам хората да схванат, че заловен първоначално, ракът е изцяло лечим. Искам да знаят, че даже и метастазиралото заболяване към този момент се лекува или управлява, т.е. даже ракът да не изчезне изцяло (да не настъпи цялостна ремисия), болестта може да се управлява с лечения и пациентите могат да продължат да живеят пълноценно.
Много дами настояват, че конфликтът с диагнозата е трансформирал гледната им точка към живота. Случи ли се това при Вас и по какъв метод?
Ще ви отчайвам. Не мисля, че диагнозата промени гледната ми точка. Аз не преставам да имам вяра в същите неща, да виждам на живота като на опция и естествено благосъстояние, което може да бъде изчерпано, в случай че не внимаваш. Диагнозата не ме промени, единствено ме разви.
Аз водих тази борба с цялостното схващане, че това е борба на живот и гибел, а от такива борби единствено глупакът не излиза по-мъдър.
Лео Кирилов
Фондацията “Една от 8 ” работи интензивно към този момент няколко години в поддръжка на дами с диагноза рак на гърдата. Кое, от постигнатото досега, Ви кара да се гордеете най-вече?
Единственото нещо, с което се гордея е, че девета година продължаваме да оказваме помощ на всеки, който ни потърси. И че от първия ден, в който отворихме вратите на Една от 8, до сегашния не сме изневерили на полезностите си и на мисионерството, на което служим. За нас това е задача, на която ние правдиво сме се отдали. Защото, както е споделил Никос Казандзакис, “единственият метод да спасиш себе си се състои в това да се бориш да спасиш другите ”.
Какво ново следва за фондацията? Разкажете ни повече за идните ви събития и начинания.
Освен регулярните действия за поддръжка за всички потребност, приготвяме и огромен план обвързван с противоположна връзка от пациентите, който ще е с социална значителност. Този месец стартирахме и DMS акция и всеки може да ни поддържа и по този метод, с цел да продължаваме да развиваме нашите действия.
***
Нана, Вие бяхте една от първите известни персони, които оповестиха обществено за поставената диагноза и така допуснахте хората дълбоко в една безпределно персонална и доста деликатна тематика като човешкото здраве. Какво Ви накара да извършите тази стъпка тогава?
Трябва да призная, че в самото начало това беше просто едно признание на доста изплашен човек. Аз по природа съм много открита и пряма. Не можех да си показва, че хората към мен ще шушукат зад тила ми. Аз съм обществена персона, работя в медии от 19 годишна. Винаги съм обичала да задавам и да давам отговор на неуместни въпроси. За мен в тях се крие истината. Всичко друго е образование и даже в някаква степен обществено двуличие. Не можех да си показва, че ще виждам хората в очите и ще ги неистина, че съм добре. Когато дадох първото си изявление, все едно взривих бомба в ефир. Настъпи злокобна тишина. Всичко беше притихнало в някакво изумително примирение.
Аз просто изкрещях болката си с вярата да се отърся от нея. Тогава към момента не мислех, че това може да е началото на една задача за цялостен живот.
Имало ли е момент, в който сте съжалявала, че сте споделили обществено за проблемите, през които преминавате в здравословен аспект?
Никога не съм съжалявала. Имало е обаче моменти, в които ми е било доста мъчно поради избора, който направих. Веднага се появиха хора, които започнаха да приказват против мен. Да ме упрекват, че си върша пиар, да ме наскърбяват и укоряват. Да пишат мнения по какъв начин не съм единствената с рак, за какво медиите ги занимават с мен. Някои стигаха до там в омразата си, че пожелаваха на детето ми, майка му да почине, тъй като е отпадък и заслужава ориста си.
Това беше огромен урок за мен. Първо диагнозата и след това животът ми, откакто направих това (диагнозата си) обществено притежание. Но не скърбя. Аз в никакъв случай за нищо в живота си не съм съжалявала.
Като жена, минала през тази жестока борба, какво смятате, че може и би трябвало да се промени в предварителната защита и лекуването на рака на гърдата в България?
Отношението към диагнозата и към пациента. Това би трябвало да се промени. Представте си по какъв начин отивате на ресторант и сервитьорът ви мучи в лицето, а когато го попитате нещо е като буреносен облак и не ви оказва помощ с нищо от менюто. Накрая ви дава сметката със самочувствието, че ви е направил услуга. Е, по какъв начин е?
Ето това е нашата здравна система. Всички здравно обезпечени пациенти са клиенти. Така би трябвало да мислят министрите и ръководещите. А клиентът винаги има право. Подчертавам не постоянно е прав, а постоянно ИМА ПРАВО.
Често приказваме за възприятието на боязън и суматоха, което изпитват дамите след сложена диагноза рак на гърдата, само че гневът и ядът също са почтени техни спътници. Изниква въпросът “защо тъкмо аз, за какво се случва на мен? ” Минавала ли сте през сходни страсти и по какъв начин човек може да се оправи с тях?
Гневът е по-страшен от страха, тъй като е по-деструктивен. Страха те сковава, прави те беззащитен, само че гневът е унищожителен. Разбира се, че съм изпитвала всички тези усеща. Когато след страха стигнах до гнева, си припомням по какъв начин пътувах с кола и гледах през прозореца улиците, хората. Виждах майки хванали за ръка децата си, смеейки се, бутащи колела на път към парка. Те се смееха, а аз злобно се питах: " за какво Господи, за какво те могат да си живеят живота и да му се любуват, а аз би трябвало да умра?! Защо, за какво аз? "
Това са самоубийствени мисли. Месеци наред се борих с тях. Докато не разбрах, че не би трябвало да загивам. Напротив би трябвало да пребивавам, тъй като желая.
Разбира се, сходно изказване не може да ни излекува физически, само че душевен - да. Ето тук е удивителната роля на психолога. Да открие тези самоубийствени мисли и да ни даде рецепта за тях. При всеки е друго, само че аз постоянно апелирам пациент в това положение да спре да си задава тъкмо тези два въпрос “защо ” и “защо на мен ”. Давам образец на чути към този момент отговори - " Защото пуша, тъй като не обичам себе си, тъй като не се разбирам с майка си, тъй като родих късно, тъй като мъжа ми изневери, тъй като се разпределям за другите, тъй като не съм прекомерно отрицателна, тъй като би трябвало да науча значим урок "... Мога да ви давам и още отговори…. Е, и? Може ли да си избере един и да продължи с лекуването? В такава обстановка сходни екзистенциални въпроси и не дай си Боже вероятните неуместни отговори няма да ви дадат нищо. Търсенето на сходни отговори, които са тип укор към себе си или към някой в близкото обграждане, са надълбоко заложени в нас още от смисъла на християнството. На множеството от нас им е втълпено, да не кажа заложено, че духовното израстване се случва единствено посредством страдалчество. Много тъжно …
От диагнозата рак на гърдата страда освен дамата, само че и всички нейни близки. Как Ви оказа помощ Вашето семейство в този сложен интервал?
Даже не може да си визиите какъв брой по-тежка може да бъде диагнозата за околните в съпоставяне със самия пациент. Понякога цялата тежест пада върху тях. Пациентът абдикира от обстановката, потопен в боязън, яд и неспособност да взима разумни решения. Затова е толкоз значимо да се работи с околните.
Помислете, това са здрави хора, които се усещат добре, само че внезапно животът им се трансформира на 180 градуса. Те би трябвало да са опора, да са мощни, да продължат ежедневните си отговорности, само че и да отговорят на всички упования на пациента. А повярвайте ми, доста постоянно пациентът може да е безусловно непоносим. Да не забравяме страха, който те изпитват за близкия си, ужаса, че той може да си отиде и те да останат сами. Тази тежест е голяма за съпрузите на дами с рак. Не инцидентно тази диагноза е една от най-честите аргументи една двойка да се раздели/ разведе. Невъзможността да продължат живота си постарому и неналичието на опит и препоръки по какъв начин да продължат напред дружно след диагнозата и всичко, което произтича от нея.
Моето семейство мина през всички вероятни стадии, само че едно нещо беше основно. Вярата на мъжа ми. Той от първия ден повтаряше единствено едно - ти ще се оправиш.
Имало е моменти, в които оптимизмът му ми е идвал допълнително, само че повярвайте ми, това е по-добрият вид. При нас тайната беше в възприятието за комизъм . И аз, и той нон-стоп се подигравахме с рака, със обстановката, със страничните резултати. Обръщахме всичко отрицателно в смях и закачки. Това, от психическа позиция, не е неприятен вид за справяне. Ако не подценяваме сериозността на обстановката, смехът и надсмивамето над диагнозата може да ни даде възприятието, че ние направляваме обстановката, че ние сме по-силните в тази борба.
Една от дивотиите, които роди моята глава по това време, беше, че моят рак не е случил на човек.
Диляна Флорентин Кое е нещото, което не сте знаели, сблъсквайки се в началото със болестта, а Ви се е желало някой да Ви беше споделил? Нещо, което надлежно и Вие бихте отправили като обръщение към дамите с рак на гърдата.
Може би щеше да е хубаво някой да ми каже, че в актуалния свят ракът се лекува и откакто чуеш диагнозата не е наложително да легнеш и да умреш.
Баща ми умря за един месец от рак. Беше диагностициран в последна фаза. Моят опит беше доста отрицателен. Баба ми беше диагностицирана с рак и три години по късно умря. Имах потребност някой да ми даде друга позиция и опит. Получих ги, само че първоначално беше доста тежко, тъй като мислех, че обстановката е безнадеждна. Искам хората да схванат, че заловен първоначално, ракът е изцяло лечим. Искам да знаят, че даже и метастазиралото заболяване към този момент се лекува или управлява, т.е. даже ракът да не изчезне изцяло (да не настъпи цялостна ремисия), болестта може да се управлява с лечения и пациентите могат да продължат да живеят пълноценно.
Много дами настояват, че конфликтът с диагнозата е трансформирал гледната им точка към живота. Случи ли се това при Вас и по какъв метод?
Ще ви отчайвам. Не мисля, че диагнозата промени гледната ми точка. Аз не преставам да имам вяра в същите неща, да виждам на живота като на опция и естествено благосъстояние, което може да бъде изчерпано, в случай че не внимаваш. Диагнозата не ме промени, единствено ме разви.
Аз водих тази борба с цялостното схващане, че това е борба на живот и гибел, а от такива борби единствено глупакът не излиза по-мъдър.
Лео Кирилов Фондацията “Една от 8 ” работи интензивно към този момент няколко години в поддръжка на дами с диагноза рак на гърдата. Кое, от постигнатото досега, Ви кара да се гордеете най-вече?
Единственото нещо, с което се гордея е, че девета година продължаваме да оказваме помощ на всеки, който ни потърси. И че от първия ден, в който отворихме вратите на Една от 8, до сегашния не сме изневерили на полезностите си и на мисионерството, на което служим. За нас това е задача, на която ние правдиво сме се отдали. Защото, както е споделил Никос Казандзакис, “единственият метод да спасиш себе си се състои в това да се бориш да спасиш другите ”.
Какво ново следва за фондацията? Разкажете ни повече за идните ви събития и начинания.
Освен регулярните действия за поддръжка за всички потребност, приготвяме и огромен план обвързван с противоположна връзка от пациентите, който ще е с социална значителност. Този месец стартирахме и DMS акция и всеки може да ни поддържа и по този метод, с цел да продължаваме да развиваме нашите действия.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ